Мой събеседник макар и виртуално е Иван Матев, а доста хора го знаят и като „Супер Любо“ от популярна реклама преди много години. Играл е и в два от сериалите, които много харесвам. Говоря за „Под прикритие“ и „Шменти Капели – Легендата“. Толкова много има какво да се говори с него, че по едно време не знаех какво точно да го питам. Повечето въпроси ще си ги запазя за личните разговори. Иначе за мен е удоволствие, че имах възможността да се запозная с такъв човек с главно „Ч“! Просто не искам да ви отегчавам повече и затова.. пожелавам ви приятно четене!
– Здравей, къде те намираме сега?
* Вкъщи. В 1 посред нощ… Обработвам снимки.
– Какво бе твоето детство, какви са били мечтите ти в онези години и тъй като наскоро бяхме в сезона на баловете, да разкажеш нещо забавно от гимназиалните си години и бала си?
* Ами, в детската градина бях „най-доброто дете“. В общи линии майка ми казва, че съм имал много червени точки ама аз си спомням едната черна. Напълно заслужена, защото белята беше голяма, но с благородни подбуди и несъзнателно. Винаги трябва да си помним черните точки. Тази беше за непотърсено добро.
Иначе още на 5 години реших да стана актьор и май си сбъднах мечтата. После исках да ставам оперен певец, рок звезда, оперативен работник в милицията, космонавт и така нататък. Предвид нещата които ми е сервирала професията ми за тези години, май всички мечти „сбъднах“ на сцената на екрана и така нататък…
От най-доброто дете в детската градина в гимназията „вече се оправих“. Носех дълга коса, обеци, пеех в рок банда, аутфитът ми беше като панаирджийска сергия и свирих на китара по градинките. Успехът ми беше колкото да премина в следващия курс. По едни предмети ми беше интересно и учех по други естествено не. То и сега съм така, правя това което ми е интересно… Ако тръгна да разказвам всички щуротии които съм вършил в тинейджърските си години няма да ми стигнат часове. Но приятелите често ми припомнят лудориите, които мозъкът ми услужливо е скрил през годините.
Като всеки млад човек се стремях да бъда различен и бунтар. Родителите ми стоически изтърпяха това. Дори когато отидох да хвърля кофата за боклук и се прибрах след няколко дни. Нямаше GSM-и тогава… Бедни години бяха, но имам ясен спомен, как с 2 лв тръгнах за море и откарах там близо седмица. Естествено тези пари бяха крайно недостатъчни и тогава, но намерих приятели спяхме на плажа ядяхме каквото има и бяхме свободни.
На бала отидох без традиционната за нашите ширини подготовка. Имах някакъв костюм, момичетата от компанията ми вързаха дългата коса на опашка и… екшън. Било е 1993 г. Като отидохме в ресторанта ни посрещнаха с някаква безумна такса „чупливост“, щото много били чупели абитуриентите. Беше нещо от рода на 20% над стойността на целия куверт. Познай какво стана? Принципно нямахме намерение да чупим чаши, но при тези обстоятелства си спретнахме такава „таверна“, че не знам дали остана здрава чаша или чиния в заведението. Изпросиха си го мутрите. Тогава баловете бяха без чалга и цигански оркестри.
– Почнах малко от далеч, но в анонса си казах, че един от най-култовите ти ако мога така да се изразя моменти е онази реклама за „Супер Любо“. Аз и връстниците ми сме били малки, когато тя бе актуална, но помним онова : „Той е дебел, той не е дебел – той е Супер Любо“. Та може ли да разкажеш историята зад тази реклама и въпросният „Супер Любо“?
* Супер Любо беше ракетата ми носител в кариерата. Образ, който обичам и до ден днешен. Съответно и до ден днешен ми е нещо като алтер его и често хората ми викат Любо, Любе… Въпреки че минаха 15 години оттогава.
Случи се случайно и без връзки. Ей така в движение научих за кастинга, дори не знаех за какво е. Беше шашав момент за мен, току-що се бях развел и много страдах. Заплатата беше свършила, както обикновено се случва със заплатите в държавните театри. Абе закъсвация от емоционално материален тип.
На кастинга бях притеснен и разсеян. Леко си забравих задачата и импровизирах. То пък взе, че се получи смешка. Повикаха ме на втори кръг, а след ден-два ми се обадиха да ми кажат, че ще снимам реклама за сума за която оттогава не можех да мечтая дори. Оказа се, че без да знам съм се подготвил добре за момента на славата я понесох без особени поражения за психиката. Така е в живота. Късметът дебне зад всеки ъгъл и чака момента в който съвсем си загубил вяра. Оттам нататък животът отново стана цветен и интересен. С всичките си възходи и падения.
– Когато се запознахме ти бях споделил колко много харесвам сериалът „Шменти Капели Легендата“ в който ти изигра страхотна и много възлова за сюжета роля и още съжалявам, че не се появи възможност да се направи втори сезон. Обезателно искам да те попитам за впечатленията ти по време на снимачният процес и всичко съпътстващо сериала?
* За втори път нацелваш любима роля. Отново по случайност разбрах за кастинга и отидох. Въргала ме взе да изиграя един дребен джебчия. В последствие разви ролята ми до възлов персонаж. Снимахме с много ентусиазъм между ангажиментите. Не помня колко пъти пътувах между София и Русе, защото снимахме много от сцените там. Имаше моменти в които приключвах участие някъде след полунощ, колата ме вземаше и сутринта в 9:00 бях на снимки.
С Влади се работи много приятно защото е изключително интелигентен човек с голяма фантазия в комбинация с това че е достатъчно щур да си позволи да даде свобода на актьора да работи. Променяха се диалози в движение, измислиха се сцени, хрумки, енюди… Истински творчески процес, който рядко се случва подобен тип кино. Всеки път бяхме станали, като малко тайно общество в посветено в древна магия. И досега се усещаме така. Все тайничко се надявам, че Влади ще сбъдне мечтата си И ще направим втори сезон.
– Също така имаше роля и в „Под прикритие“ и героя ти бе един от страшно многото убити за всичките пет сезона на сериала. Ти от първо лице с какви чувства си от тази роля и с какво според теб този сериал стана толкова хитов и популярен сред хората.
* Ами като цяло Стелянов беше един трагичен образ. При него нямаше някаква дълбока интрига, за разлика от останалите. Даже често се шегувам че този герой е като Червената шапчица, първопланов, наивен, задава глупави въпроси и в крайна сметка го „изяждат“.
Но и такива герои има. За сметка на това, снимачният период беше интересен, и пълен със забавни моменти.
„Под прикритие“ е добър сериал. Добре отснет, с интересен сценарий, оригинални диалози и добър кастинг. Не на последно място приличен бюджет. Хареса на хората, защото подобен тип класически екшън не беше правен от времето на „На всеки километър“. От дистанцията на времето мисля че се получи добра класика в която се радвам, че се „записах“.
– През 2017-та година обяви, че ще участваш в парламентарните избори като независим кандидат за народен представител от родната си Стара Загора. Успя да събереш почти 600 гласа и сам остави 9 партии зад себе си. Какво целя с кандидатурата си, смяташ ли за успешна тази твоя авантюра в политиката и би ли се опитал отново?
*Това беше един своеобразен протест. Никога не съм имал политически амбиции няма и да имам. Просто исках да привлека вниманието на хората, към това което се случва от много години в родната политика. А именно посланието от „Шменти Капели“, че „Всеки е там за парата“ и на никой не му пука, какво се случва с хората. По-умните разбраха какво и защо го правя. По-глупавите скочиха и ме обвиниха че си правя пиар, че съм пионка на някой сериозен играч и най-вече че се опитвам да изкарам едни големи пари. Чух ужасни неща за себе си, но от друга страна си отговорих на много въпроси, които си задавах с години. Видях предателства и приятелства. Видях какво мога, предизвиках себе си…
Политиката е грозно нещо. Неприятно, нечистоплътно, пошло и безсърдечно. Знаех, че нямам място там изначално.
Това което направих го видях реализирано по-късно. Още тогава знаех че съм подранил, но че работя в правилната посока. Моята цел беше да събудя поне 10 човека и мисля, че мисията е успешна. Все пак излязох жив от това. Често се шегувам, че за разлика от българина с дистанционно на дивана който дори не си вдига задника да отиде да гласува, аз имам право да псувам. Защото съм направил реален бунт и протест срещу статуквото. Който каквото ще да мисли, Това е моята истина.
– Наскоро в страницата си обявих спектакъла „Умиращ трудно“, в който играеш заедно със съпругата на Краси Радков – Станислава Генчева, Теодор Папазов, Петър Попов и Деси Моралес. Как мина представлението и мислите ли за обиколка из България (и примерно да гостувате и на санданската публика)?
* Сърдечно благодаря от името на целия екип, че промотира представлението ни! То става все по-добро, така че е в кръга на шегата спокойно мога да кажа че колкото по-късно дойдем в Сандански, толкова по-добър спектакъл ще гледате.
Имаме разни планове да дойдем и из вашия красив град. Всичко е въпрос на организация. Принципно ако имате местни импресариа, сме отворени да работим с тях. Предполагам че към септември ще засилим организацията на турнета из България.
– С какво се занимаваш в момента и кое е нещото от което черпиш вдъхновение?
* Както казах в началото на интервюто, обработвам снимки… Всъщност това не ми е любимият процес от фотографската ми работа, но не мога да пусна суров материал на клиента. В продукцията по-добре излиза идеята така че не може без нея. Иначе вдъхновение ме дебне от всеки ъгъл. Колкото и да е смешно фотографските ми арт-проекти последно време са правени най-вече с телефона. Не мога да се сетя кой голям фотограф беше казал че „Най-добрата камера е тази която е с теб в момента“, а в моя случай това е телефонът. Новата ми камера е последна дума на техниката, но рядко излизам просто така да поснимам и рядко имам време да направя по-сериозен арт-проект. Иначе съм си подбрал красиви модели, които чакат планетите да се подредят по правилния начин да имам свободно време и да снимаме това което сме замислили.
След толкова години работа в изкуството съм се научил да се вдъхновявам от самата идея, че ще творя. Мозъкът се е научил да вади творческия си потенциал във всичко което правя. Изключително приятен момент е този с вдъхновението. Неслучайно го сравняват с полет. Огромен прилив на свобода, миг на безвремие и адреналин в големи дози. Особен вид лудост, готов да пламне от смеха на зрителя в залата, от малкото цвете в паважа, от отражението на стъклата в жилищния блок, от една прочетена или дочута фраза, от дете играещо си с охлюв или просто от зелените очи на едно момиче…
– Работиш също така и като DJ в караоке бар. Удобен момент да те попитам за любимият ти стил музика?
* Ами всъщност съм диджей основно по частни събития, а с караокето обикалям от бар на бар, където ме поканят в общи линии.
Уж се водя рокаджия, но всъщност обичам фънк джаз класика и всяка музика правена с душа от музиканти. Музикалния тюрлюгювеч, който наричат поп-фолк определено не го харесвам. Не харесвам изсмуканата от пръсти „поезия“ на комерсиалния хип-хоп и като цяло модерната продуктова вълна бг поп. По принцип Не одобрявам самоцела в изкуството. Когато нещо е правено за да се изкарат едни пари то е сухо, безвкусно и пошло.
В същото време слушаш един самодеен цигански оркестър, който с душа свири музиката на своя етнос и осъзнаваш, че тези неуки музиканти имат дарба и правят джаз. Човекът на изкуството има мисия. Тя е да възпита публиката си Да и даде част от душата си и да я въздигне на крилете на своето вдъхновение. Ако използваш таланта си просто за да изкараш пари ще изкараш пари но не и удовлетворение и заряд за да твориш.
– Как се зароди любовта ти към фотографията?
* Както всичко в живота ми и фотографията ме споходи без план и съвсем случайно. Нещо като любов от пръв поглед (през визьора). Винаги съм мечтал да мога да рисувам, но не умея.
Снимката е едно добро изразно средство на емоцията, както е картината за художника. Композираш идеята си, вдъхновението си…изразяваш себе си по творчески начин.
Ей така на майтап погледнах в камерата и видях един различен свят, детайл от вселената, замразен миг, уловена емоция. Чувстваш се хем творец хем ловец. Бях се зарекъл, че това ще е последното ми хоби, което няма да превърна в професия, но както са казали англоговорящите never say never.
Хората започнаха да харесват снимките ми и да ме канят да ги снимам, Тях, празниците им, децата им, комерсиалните им проекти, продукти и така нататък… И неусетно стигнах до www.matev.photography
Но пък от друга страна Това ми позволи да инвестирам в по-добра техника защото фотографията е скъпо изкуство.
Раничката с обективи и фотографски инструменти на гърба ми по себестойност е повече от два пъти стойността на личния ми автомобил. И винаги не ти достига я обектив, я стойка, я светлинен модификатор.
– Участваш и в снимките на новия сериал на Виктор Божинов, който ще се излъчи по БНТ през есента – „Вина“, а голяма част от тях са в района на Сандански. Като местен няма как да не те попитам с какви впечатления остана от Сандански и околността?
* Хубав край, хубави хора! За съжаление покрай работата не успях да разгледам друго освен локациите на които снимахме. Но съм решил при първа удобна възможност да дойда и да разгледам по-подробно това място. Понякога правя импровизирани пътешествия из България, които наричам „пътуване към себе си“. Ей така качвам се на колата, сам или с приятел взимам си камерата и тръгвам без ясна посока. При едно от следващите пътувания със сигурност ще мина през Сандански и тогава ще ти разкажа повече впечатления, най вече в снимки.
– Много ти благодаря за това, че се съгласи на това интервю. Като за финал да кажеш няколко думи към читателите ми?
* Нека не прозвучи тъжно, но преди седмица загубих баща си. Опитвам се да приемам философски тези неща доколкото е възможно. Неизбежен момент в живота на човек, който те хвърля в екзистенциални размисли.
На читателите бих искал да кажа, в този ред на мисли, че трябва да живеем смело, щастливо и да се радваме на всеки ден независимо от времето политическата и икономическа. ситуация. Животът не е сериал. Животът е игрален филм с елементи на комедия трагедия романтика и екшън. Ние пишем сценария му и ние играем главната роля в своя живот. Трябва да прелетим през него смело с грация и достойнство с любов и вдъхновение… Всъщност сами избираме какъв да бъде нашият филм! Благодаря ви! Бъдете щастливи, защото щастието си го правим сами.
*Интервюто бе по повод една обявена от мен „Седмица на културата“ в Коментарник през лятото на 2022-ра година и благодаря сърдечно на Иван, че ни подкрепи в това ни начинание*
Вашият коментар