Българският воин винаги е приемал дълга към Отечеството си като нещо свещено, като нещо, което независимо от обстоятелствата и времето трябва да бъде изпълнявано съвестно, стриктно, и с гордост.
Този дълг не търпи морална регресия и устоява на политическите промени в страната ни. Дори и в тежките дни на следвоенния период след ПСВ, та чак до изключително полематичните социалистически години, чувството за успешно изпълнен дълг към Родината винаги е бил повод за неописуема гордост на всеки български мъж, минал през военните структури на войската. Понякога обаче успешното му изпълнение изисква много по-скъпи жертви от обикновено.
Такъв е случаят на Вергил Ваклинов и неговите ( за съжаление) по-малко познати за обществото бойни другари.
Вергил Ваклинов е български младеж, отслужвал военната си повинност в гранични войски през 50-те години. Сиреч ранният социализъм в България, но може би най-репресивната част от него – управлението на Вълко Червенков.
Той обаче доброволства, за да бъде изпратен в школата за инструктори на служебни кучета в Берковица, решение, което ще се окаже изключително важно малко по-късно по време на службата му.
Както е известно в началото на комунистическата власт в България е била сравнително разпространена практиката на навлизане на диверсантни групи от гръцката граница в българска територия с цел саботажни действия срещу местната власт.
Такъв е случаят на 1.07.1953. в местността към Римския мост на река Доспат дере.
В късните часове на юлската нощ група т 4-ма диверсанти пристигат по скритата пътека до моста. Близко разположеният наряд, съставляван от Александър Александров и Дончо Ганев не след дълго установяват контакт с диверсантите и настава сблъсък. Поради численото си превъзходство, бандитите убиват Ганев, докато Александров макар и ранен с отчаян огън продължава да се
съпротивлява
Точно в този момент към бойната зона се притичват граничарите Трайко Стаменов и Вергил Ваклинов заедно със своето следово куче Вихър. Поради изоставането на редник Стаменов, граничарят заедно с кучето си решава да настъпи въпреки опасностите сам срещу враговете. Единият от диверсантската група прикрива останалите със защитен огън и именно той става първата мишена на Ваклинов, който с помощта на бързата атака на Вихър успява да обезвреди и плени врага, след което се отправя към останалите цели.
Окопитили се, тримата останалите противници, заели удобни позиции откриват изненадващ огън по граничаря, вследствие на което той бива улучен от 3 куршума и за момент едва не губи съзнание. В този критичен миг обаче Вихър се хвърля по посока бандитите и успешно убива един от тях преди да стане жертва на изстрелите на останалите двама. Не след дълго в схватката се включва и граничар Ваклинов, който въпреки кръвозагубата и болката с точен огън успява да рани още един от противниците си, след което те започват бързо отстъпление към границата, откъдето навлизат в Гърция.
Пристигналите не след дълго подкрепления стават свидетели на тежката гледка. На земята лежат мъртви един от нарушителите на границата и четирикракият герой Вихър. Вергил пък е жив макар и в агонизираща болка. Но крайната цел на граничарите е изпълнена- диверсантите са отхвърлени и прогонени въпреки численото им превъзходство и елемента на изненадата.
След тези събития 22-годишният наборник бива изнесен до съседното село Марулево ( днес Ваклиново), където по-късно пристига самолет, който да го транспортира в болница
Уви…сърцето на войника не издържа и той издъхва по пътя.
Историята на Вергил Ваклинов е един от многото примери за жертвогоговност в името на Отечеството. Истории като неговата са пример, че дори в смутни периоди като тези на Народната република, подобни актове на героизъм и изпълнението на националния дълг все още са били част от тогавашното общество въпреки всичките твърдения (някои доцр, някои лоши), които се изливат в наши дни срещу 45-годишното комунистически управление.
За модерната, за нашата България би било хубаво, ако и в смутно време като нашето имаме подобни примери, чрез които да си напомняме, че все още това чувство за дълг към страната ни, което предците ни са имали не е напълно изгубено.
Вашият коментар