Погромът от Междусъюзническата война несъмнено е удар по амбициите на Царство България за осъществяване на национално обединение. Загубата на войната забавя и сериозно усложнява държавната кауза, но българите, останали извън границите на царството си не само, че не могат да се примирят с това, но и избират да отстояват своето право на свобода и национално самоопределение. Пример за това е Охридско-Дебърското въстание, избухнало на днешната дата през 1913г.
Само месец след унизителния Букурещки мирен договор, ВМОРО подновява дейността си във Вардарска Македония, подготвяйки населението за борба срещу новия сръбски поробител.
Новата власт в Македония засяга не само българите, но и други народности като албанците, които имат компактна бройка в западната част на областта. Преценявайки нуждата от помощ срещу сръбските власти и общата ненавист към врага, дейците на организацията решават да съгласуват общи действия с албанските революционни части в Западна Македония. Лично Яне Сандански влиза в преговари с представители на албанското освободително движение в Елбасан. В крайна сметка е договорена кооперация между двете организации в хода на общи действия спрямо Сърбия.
Бива взето решение населението в Дебърско и Охридско да се подбуди към въстание на 13-и октомври. За целта от България ВМОРО изпращат Петър Чаулев, който да ръководи организацията на въстанието от българска страна. В негова помощ също така се включа и Павел Христов, задграничен представител на организацията, както и Милан Матов, Христо Атанасов, Нестор Георгиев и Антон Шибаков. Подготвеният бунт подобно на много други случаи избухва по-рано от предвиденото.
На 7.09.1913г., хайката на албанският революционер Селим ага е нападната от сръбски часте в района на Пешкопия. Войсковата част обаче бива нападната в гръб от смесени българо-албански чети и така се поставя началото на въстанието.
Освободителната борба бързо се разраства и два дни по-късно българо-албанските сили прогонват сърбите от Дебър, пленявайки 420 войници от 2 техни полка. Бива учредено съвместно управление на града от представители и на двете народности. Походът на свободата обаче не спира. Малко след събитията в Дебър е освободена и Струга. Няколко дни по-късно, на 12-и септември, силите на Петър Чаулев тържествено влизат в Охрид. След кратка пауза на бойните действия, въстаниците подновяват своя марш.
Първоначалният план да се напредне към Битоля обаче е променен заради наличие на сериозни сръбски сили в региона. Вместо това бунтовниците се насочват на север към Кичево. След жесток бой с окопалите се сърби при село Иванчища, силите на ВМРО побеждават врага и го изтласкват от Кичево. За съжаление това се оказва последният освободен град, тъй като още на следващия ден поради настъпването на голяма сръбска войска към града, българите се принуждават да отстъпят. Изненадата от бързите действия на българи и албанци вкарват Кралство Сърбия в панически страх като страната мобилизира близо 100 000 души, изпращайки ги да потушат въстаналите няколко хиляди бунтовници…
Паниката за Белград обаче е пълна като министър-предсеталеят на страната Никола Пашич моли Гърция да асистира на страната му военно. Така, притиснати две страни, въстаниците постепенно губят почва под краката си и биват разбити. Няма как да не направи впечатление излишната жестокост, с която сръбските сили си служат при потушаването на бунта. Биват опожарени над 100 села във въстаналите райони, а град Дебър бива разграбен. По данни от Карнегиевата анкета в Охрид са убити трима свещеници, 5-ма учители и около 150 български граждани. Близо 30 000 хиляди вардарски българи от региона се изселват в България след въпросните събития, а няколко хиляди албанци също се отправят към пределите на страната си.
Първото голямо въоръжено действие на българите под сръбско иго в Македония до голяма степен поради външнополитическата ситуация на България, както и географската отдалеченост от границата е било обречено на провал. Въпреки това въстание в най-отдалечения край на Македония показва на света, че населението на областта е българско, и че то няма да спре да се бори докато не бъде обединено със своите събратя на изток. В крайна сметка (макар и за кратко) такова обединение ще бъде осъществено около две години по-късно, когато победоносната българска армия ще изгони сръбските опресори не само от Македония, но и от Морава и Косово и ще освободи всички свои граждани от властта на Белград.
Вашият коментар