На 17 април 1898 година на 92 годишна възраст в град Кюстендил приключва героичния жизнен път на Илия Марков Попгеоргиев, по-известен още като Ильо войвода – бранителят на Малешевско.

Началото на историята на Дядо Ильо, както е известен още войводата на пръв поглед не се различава с нищо, от тази на много други непокорни и свободолюбиви българи преди и след него. Хайдутинът още от млад избира трудния, но стойностен и достоен живот на борба и опозиция против тираничната османска власт в родния му край. В началото на края на 40-те започва неговата същинска бунтовническа дейност. Той се възползва от бурните по това време години за империята и началото на Кримската война (1853г.).

В този период неговата чета, наброяваща 70 души на практика играе ролята на защитник на българите и своеобразен източник на справедливост за хората. Нарастващото влияние на войводата всява респект дори у централната османската власт, която не веднъж и два пъти е премеряла действията си заради него. Подобен е случаят от 1854г., когато турските власти в Дупница отменят заповед за атака над българското население в града заради фалшива информация за подготовка на бунт. Разбирайки за намеренията им, Малешевският герой изпраща официално предупреждение до седалището на местната администрацията, с което заплашва с „опустошително отмъщение, ако на дупничани им бъде сторено зло“.

Виждайки сериозността на положението и невъзможността да се справят с него, турците предприемат изненадващ подход. По силата на законите на Хатихумаюна (1856г.), те обещават амнистия и пълноправни на Ильо, и четниците му, ако се завърнат към цивилния начин на живот. В допълнение на това на революционерът му е обещано правото да бъде въоръжен дори като цивилен, нещо което дори за много мюсюлмански граждани на империята е било немислимо. Мирният период на Ильо не трае дълго, тъй като след опит за неговото покушение през 1860г., той се изтегля с нова чета в Сърбия. Две години по-късно през 1862г. се включва заедно с хората си в Първата българска легия, проект на друг български революционер Георги Раковски. По-късно участва в сръбско-турската война, където е ранен от приятелски огън от сръбски войник (колко изненадващо, че куршумът идва от „братята сърби“, не мислите ли?).

Именно натрупаният опит в Сърбия обаче влиза в употреба на Дядо Ильо по време на Руско-турската освободителна война, когато макар и все още възстановяващ се, войводата се включва в редиците на доброволците. Впоследствие въпреки напредналата си възраст участва в битки с турците в Ловешко, а освен това и помага на Западния отряд на генерал Гурко в преминаването на западните старопланински проходи.

Кулминацията на участието му във войната идва на 17 януари 1878, когато негови негови отряди, подпомагани от руски части освобождават Кюстендил. До края на месец януари вече многобройната и прославили се Ильова чета освобождава напълно, и родния край на войводата – Малешево. В крайна сметка Ильо Малешевски (както вече бива наричан) преживява и всеобщата за българското население болка, когато няколко месеца по-късно неговият роден край е върнат на Османската империя по силата на Берлинския конгрес.

Поради непокорния си характер той обаче отново не се отказва, а продължава да развива бунтовническа дейност в региона, като дори взима активно участие във военните действия по време на Кресненско-Разложкото въстание през 1879г. Освен в битката за родния край, малешевецът е активен и в борбата за Съединението. През 1885г, той заедно с двама от синовете си взимат участие в сръбско-българската война.

След тези си последни акции той усяда в Кюстендил, където е възприет с големи почести и уважение от местните хора, на които само допреди няколко години е осигурил свобода. Дори в изключително трудните късни години от старостта си, Ильо Войвода продължава да бъде активен в българското освободително дело.

В периода след учредяването на ВМОРО след 1893 година влиза в контакти с висши членове на организацията и подпомага четите й с организационни съвети и изпращане на доброволци.

Историята на Илия Марков Попгеоргиев е пример за чистата и неопетнена готовност за жертва към свободата и отечеството. Примери като този трябва да ни напомнят, че ние като българи можем да държим съдбата на страната си в нашите ръце, но най-вече, че за да работим за осъществяването на дадена кауза ние трябва да положим търпението, постоянството и желанието, което Дядо Ильо и хиляди други известни и неизвестни нам герои са показвали някога.