Историята не е лозунг – тя е отговорност!

В последните години темата за депортацията на евреите от Вардарска Македония все по-често се използва като политическо оръжие. В публичното пространство на Северна Македония се налага опростен разказ: „България е виновна“. Край. Без нюанси, без контекст, без история.

Но историята рядко е удобна. И почти никога не е черно-бяла.

Факт е, че над 11 000 евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия са депортирани през 1943 г. и намират смъртта си в лагерите на нацистка Германия. Това е трагедия, която не подлежи на омаловажаване, нито на оправдание.

Но също толкова неоспорим факт е, че близо 48 000 евреи в старите граници на България са спасени. Не от „системата“, а въпреки нея – благодарение на натиска на обществото, на личности като Димитър Пешев, на позицията на Българската православна църква и на гражданската съвест.

Тук възниква въпросът, който често умишлено се пропуска:
ако България е еднозначен „виновник“, как тогава същата тази държава се оказва една от малкото в Европа, спасили своето еврейско население?

Отговорът е в контекста.

Вардарска Македония през 1941–1944 г. не е част от България в юридическия смисъл. Тя е под българска администрация, наложена в условията на германско военно надмощие. Населението там не получава българско гражданство. Това не е формалност – това е решаващ фактор.

Германската политика спрямо евреите е ясна и безкомпромисна. Натискът върху съюзниците е постоянен. И ако в старите граници на България се формира силна вътрешна съпротива, то в новите територии такава практически липсва – нито институционално, нито обществено.

Това не изтрива трагедията. Но обяснява защо тя се случва.

Днес обаче в Северна Македония тази сложна картина често се свежда до удобен политически наратив. Историята се използва не за разбиране, а за изграждане на идентичност чрез противопоставяне. България се превръща в еднозначен „виновник“, а всичко останало – германският фактор, юридическият статус, вътрешната динамика – изчезва.

Това не е история. Това е пропаганда.

Истината е по-трудна. Тя изисква да признаем едновременно две неща:
че българското общество проявява морална смелост, спасявайки десетки хиляди хора, и че същевременно не успява да предотврати гибелта на други.

Историята не е лозунг. Тя е отговорност.

И ако на Балканите искаме да излезем от кръга на взаимните обвинения, първата крачка е проста:
да спрем да я използваме като оръжие и да започнем да я разбираме в нейната цялост.