Голямото чакане свършва през октомври 1912г., когато българските войски и техните балкански „съюзници“ бележат последната война за връщане на християнски земи от Османската империя в историята – Балканската война.

След успешни малки боеве, стратегията на българските войски се разгръща. Добре подготвеният предварителен план предвижда българите да изненадат османското командване. Той представлява настъпление източно от река Тунджа по посока Лозенград. Османският щаб смята, че подобни действия от българска страна са малко вероятни поради неблагоприятния терен северно от града. Вместо това, те смятат, че главните български офанзиви ще се водят в района на долините на Арда и Тунджа. Е, реално се оказват частично прави…

Изненаданите османци обаче не се оказват напълно неподготвени. Врагът изгражда укрепления, а солидните му сили в размер на около 130 000 души, както и задфронтовият резерв ( ок. 40 000) не позволяват той да бъде подценяван. При това съотношението откъм артилерия също е приблизително равно. Единственото неоспоримо предимство на турските защитници са техните 43 кавалерийски ескадрони срещу 26 от нашите. След успешни за българската армия сражения северно от основната бойна линия, на 10 октомври започва и основното сражение за Лозенградските позиции.

По време на борбата през този ден, оперативният щаб на османците заповядва на свои части да започнат атака срещу позициите между 1-ва и 3-а армия, с което да се вклинят между българските части и да получат възможност за флангова атака и мащабна контраофанзива. Опитите на низамските дивизии на съперника обаче са провалени от общите усилия на 1-ва пехотна софийска дивизия и 4-а преславска. В крайна сметка след контраатака от страна на българите, войските на падишаха минават в отбранителен режим, а по-късно през същия ден започва и настъпление и в трите сектори на фронта от българска страна.

След напрегнатия следващ 10.10. , в който и двете страни хвърлят резервни часта един срещу друг в боя в крайна сметка османските сили започват генерално отстъпление от фронта.

На следващия ден се подготвя нова и финална атака към Лозенград, но се установява, че османските сили са се изтеглили от града в тотален хаос. Така български части влизат в китния тракийски град по обяд и са посрещнати топло и радушно от местното българско население.

Триумфът при Лозенград не само, че оказва смазващ психологически ефект върху османците, но и гарантира успеха на предварителните планове на българското командване за бойни действия в Източна Тракия. Чрез победата в битката се отдръпват и значителни подкрепления, отбраняващи Одринската крепост. За съжаление обаче неколкодневно забавяне и липса на иницатива от главното командване за преследване на отстъпващия паническе враг не позволяват де се потърси разгром на турците. Заради това те ще успеят да се организират наново по линията Бунархисар-Люлебургаз, там където само дни по-късно българският войник отново ще наниже пореден бляскав триумф срещу вековния си враг и ще освобода все повече българи из Тракия, давайки надежда на всички българи в и извън царството, че идва времето на велика и обединена България.