1913 е повратна година за Вардарска Македония. Краят на Междусъюзническата война означава и край на османското владичество в региона и дефинирането на национални държави. Националните държави, в които обаче места за малцинства няма.

А с подялбата на Македония се случва точно това – стотици хиляди българи, власи, албанци и турци остават в пределите на сръбските нововладелци. За тях това е Южна Сърбия и тези етноси нямат място в нея.

ВМОРО, подкрепени от редица професори, сред които и Любомир Милетич, подписват декларация от името на българите в региона, която да достигне до Великите сили с цел ревизия на Букурещкия мирен договор и подялбата на Македония.

Това е и причината ВМОРО да организира въстание в Югозападна и Западна Македония – Охрид, Дебър и околията въстават. Самото въстание обаче започва неочаквано доста по-рано, отколкото трябва да започне. Това е и причината въстанието да приключи след 4 дни, потушено безмилостно от сръбския окупатор.

Сърбия, уплашена, че и другите места във Вардарско ще въстанат, обявява мобилизация и 100 хиляди души са изпратени в новоокупираните земи с цел да осигурят и затвърдят властта на сърбите по долината на Вардар. Зверствата са навсякъде по Македония – Кичево, Кочани, Делчево, Тиквешията.

Над 180 села са опожарени.

Хиляди души са избити, а част от тях – хвърлени в кладенеца на Имарет джамия.

Дебър е напълно опожарен.

Над 30 хиляди българи от района напускат в посока България. Хиляди албанци напускат в посока Албания.

Няма да забравим, няма да простим!