Заглавието не е „клик-бейт“, нито пък целим да засягаме определена част от българското общество! Дори напротив, с този коментар смятам за редно да похвалим годините труд, които бяха хвърлени за изработката на български продукт. „Гунди – легенда за любовта“ е филм, който би трябвало да бъде за всички българи. Филм, който със сигурност е светъл лъч за изстрадалата през годините синя общност, както и за изстрадалото през годините българско кино. За последното твърдение съм убеден, че много от хората в тази сфера ще се съгласят с мен.
Защо обаче започнах с това, че България има филм по стандартите на „Холивуд“?! Първо, моля уважаемия читател да не смята, че говоря за съвременните нео-либерастки простотии! Второ, нека се има предвид, че ще оценя главно самата продукция. Свикнали сме с това, че като видим някой нов роден филм да казваме или „че е пълна боза“, или „че като за български филм е добре“. Е, в този случай говорим за абсолютен професионализъм, който не съм сигурен дали ще видим отново. Дано бъда опроверган!
Павел Иванов, който изигра блестящо иначе моят единствен футболен кумир в живота (осъзнавам, че съм роден 27 години след смъртта на Георги Аспарухов) се е готвел за тази роля от години. Дори без да е ясно, дали такъв филм въобще ще има. Тук държавата в лицето на тези, които осигуряват държавното финансиране за българско кино имат огромен грях! Два пъти отхвърлен сценарии, но въпреки тях получихме шедьовър!
Суперлативи и за Александра Свиленова, която изигра така добре неговата съпруга, че после цяла вечер след прожекцията това бе тема на разговор с брат ми и малката ми братовчедка, които бях завел на филма. Все още незавършилата НАТФИЗ студентка пое на плещите си също големите очаквания на зрителя и ги изпълни със съдържание! Поздравления!
Аз бих искал да обърна внимание на няколко сравнителни малки детайла в този филм. Ролите на Димитър Маринов и Параскева Джукелова, които изиграват родителите на Гунди, персонажът на Зоро, който е бил „момчето за всичко“ що се касае до поддръжката на стадиона. Все пак адмирации за абсолютно всеки взел участие, акцентирам върху тези имена заради това, че оставиха много силно впечатление в мен.
В началото имаше наистина забавни моменти, признавам си посмях се от сърце. Изпитах пълен набор от емоции през тези почти три часа. Изпитах носталгия към години, които не само, че не съм преживял, още от преди да се родят родителите ми. Към нравите на тогавашните хора, към достойнството им, към честта им и към това, че сякаш и любовта в онези времена е била много по-чиста, по-свята и по-искренна.
Като българин се усмихвах и плаках, когато разказваха за „Флорентинската епопея“. Като левскар се усмихвах при екранизацията на ОНЗИ мач от 17 ноември 1968 година. За шегичките по време на мача, за отчаяните физиономии на военизираните (в този конкретен мач играещи в бяло) цесекисти. Все едно бях там, на стадион „Васил Левски“ в онази ноемврийска вечер, когато нашите развинтиха армейското отборче. Благодаря за тази емоция от сърце!
След това обаче веселата гама в настроенията ми замръкна. Просто защото всички левскари знаехме постепенно какво следва. Малоумието на държавното и партийно ръководство за Мондиала в Мексико през 1970-та. Да, пак ще го кажа! Малоумието на държавното и партийно ръководство! Даже ще го подчертая за по-изкьоравелите от наглост! За репресивните методи от апаратчиците на тогавашното ДС. За всички онези брутални защитници, които са скачали на „литър кръв и кило кокали“ срещу най-добрият български футболист в цялата родна история. И за онзи ужасен ден. Един от най-мрачните и тъжни дни в българската история. Онзи 30 юни 1971-ва година… проклетата Витиня…
Плаках като дете, сълзи в очите ми се появяват и сега, пишейки тези редове. По едно време се засрамих от себе си и се чудех как ще ме гледат хората в киното, когато излезем от салона. То половината салон също като мене бяха с кърпички в ръце и подпухнали очи. През годините съм разказвал на по-малките ми братовчеди и брат, какво е Гунди за Левски! Мисля, че благодарение на този филм го разбраха! Благодаря на продукцията и за това!
В началото казах, че този филм би трябвало да е за всички българи! Да… „би трябвало“, защото сред населяващите нашата мила родина има изтъкани от злоба, комплекси и мракобесие гнусни индивиди, които явно живеят жалък и отвратителен живот, та не спират да сипят жлъч и омраза към човек, отишъл си от този свят преди повече от половин век. Човек, който винаги е бил добър пример за любов, за отдаденост, за труд, за възпитание, за нещо толкова красиво и свято! И винаги ще презирам, ще ненавиждам и ще имам за подчовеци тези „хора“, които се гаврят с паметта на Георги Аспарухов! Защото никой от вас няма да бъде помнен толкова години след гибелта си! Никой от вас няма да бъде толкова обичан, колкото обичан бе, е, и ще бъде Георги Аспарухов!
За да не завършвам иначе емоционалния си коментар за този филм, искам да благодаря на Иван Христов и Андрей Арнаудов! На Димитър Димитров, на Борис Славков! На Павел Иванов, на Александра Свиленова! На всички онези знайни и незнайни актьори, статисти, на всяко едно име, което бе във финалните надписи на този филм! Вие екранизирахте една славна част от българската (не само футболна) история! Като човек, като българин, като левскар, като (все още) млад гражданин ви благодаря за „машината на времето“ през която ме пренесохте! Заради която изживях „флорентинската епопея“ и „7:2“.
Любовта ми към моя идол от детските години бе още по-засилена! Тя стана още по-голяма и все така пламенна! Любовта ми към Левски! Радвам се, че най-добрият български филм за всички времена е посветен на най-добрият български футболист за всички времена! ГУНДИ Е ВЕЧЕН !!!
Вашият коментар