Както неведнъж е ставало дума, то целта на нашата платформа е да дава трибуна на младите хора в България и се радвам, когато има будни българи искащи думата. Ученикът от 11 клас във великотърновската Природо-математическа гимназия „Васил Друмев“ – Петър Петров е написал есе, което сподели с нас. С него е участвал в конкурс организиран от варненска гимназия. В него има исторически факти, които е иплементирал в стремежа си да даде отговори на някои въпроси, да зададе въпроси на които да си отговорим сами и накрая, за да ни покаже пътят по който да поемем, за да си оправим държавата, па и нас самите като хора.

Есето се казва „Моята родина“, а аз ще си позволя като творческо заглавие на статията да напиша „Младежки размисли за България“. Предполагам Петър няма да ми се насърди. Пожелавам ви приятно четене!

„С поликризата настъпила на Балканския полуостров през XIV век османските турци превземат с ускорени стъпки земите на множество народи, сред които и българския. Фактът за
падението на Второто българско царство можем да го дължим на липсата на силно обединение между балканските страни, самата им раздробеност и слабост, придружени от тежки климатични условия и свирепата чумна епидемия, подпомагат фанатичните турци да нанасят фатални удари по старите европейски държави. Породен е „турския страх“, който улеснява
инвазията османците.

Стожерът на културата и вярата – болярите и духовенството са подложени на геноцид, като някои биват избити, докато се противопоставят, други емигрират, а трети приемат исляма.
Непримиримите българи се вдигат множество пъти на бунт, в някои случаи широки народни въстания, а в други – местни надигания. Те са неуспешни поради неосъществената цел –
установяване на свободна българска държава. Константин и Фружин, продължителите на Шишмановата династия се опитват да удържат още близо две десетилетия на османския напор, но не успяват. Европейските сили, поведени от Владислав III Ягело, по прякор Варненчик, навлизат в новите земи на полумесеца през 1443 г. и 1444 г., но са разбити край Варна.

Всяко начало си има край, така и Османската империя. След поражението край Виена от 1683 г. и последвалата загуба на империята срещу обединения християнски блок. Събитията от
Австро – турските войни предизвикват надиганията в българско. Примери за това са Първото и Второто Търновско въстание, Чипровското, Карпошовото и много други надигания на българите. Хайдутското движение рамкира активността си през цялото време на робството. Те се явяват като закрилници на българската народност, техният отпечатък върху фолкора и
родовата памет е значителна. Воеводите на четите действат автономни и по родните си места, като при несправедливост се намесват.

Докато българите седят под властта на полумесеца европейските държави преминават през Ренесанса, Великите географски открития, Реформацията, религиозните войни и
Просвещението и векът на национализма, всяка от които носи нови идеи за нов облик на европейския континент. Тези възгледи изграждат Европа на нациите, толерантността,
просветата и напредъка. Това културно влияние играе жизненоважно значение за възраждането на българската народност. Султана покровителства Цариградската патриаршия и в българските земи се назначават гръцки владици. Налага се нова идеология сред хриситияните – гръкоманията.

С навлизането на ренесансовите и просвещенските идеи се пробужда античната гръцка култура, на която цяла свободна Европа започва да се прехласва. Това влияние и лобизъм
помага на гърците първи да се освободят от османската клопка. Мощта на гърците тогава се оценява като второ робство, тъй като османците държат административната власт, а гърците
религиозната. Този опит за асимилация е забелязана от един бележит българин, който с годините ще бъде наречен „отец на Българското възраждане“. Той пише : „Но някои не обичат
да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са
царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци.“

Индивидът, докато израства си търси покровител или ментор,
който да му дава наставления и да му покаже път. През епохата на Възраждането като такива се явяват духовниците, учителите, борците за национално освобождение, просветните дейци, но такива по времето на Паисий не са съществували в българската реалност, затова такива се явяват гърците. Това е причината за Паисиевото противопоставяне и написжането на епохалния му труд. Той отразява в нея идеите за национално освобождение, за нуждата от български училища и обособяване на българска нация.

Бележит последовател на Отеца е Стойко Владиславов, познат още като Софроний Врачански. Той има подробна биография на сановник, революционер, дипломат, просветен деец, издател и прочее. Известен е с първия препис на „История славянобългарска“, но той е пионер в литературата, като допринася със своите трудове, назовани „Кириакодромион, сиреч Неделник“, която се явява като първата печатна книга на новобългарски език и „Житие и страдания грешнаго Софрония“, първата автобиография. Софроний подпомага сформирането
на Българската земска войска.

Със социално икономическите промени, довели до началото на Възраждането се създават множество учебни институции, които предоставят повече знания и светски дисциплини на българите. През годите създават гръко – български училища (Свищов, 1815 г.), взаимни (Габрово, 1835 г.), класни (Копривщица, 1846 г.), специализирани, гимназии (Болград, 1858 г.). Те полагат устоите и оформят българския народ в нация, основана на общото историческо минало, българския език, православната вяра и общото землище – от Охрид до Болград и от р. Дунав до Егейско море. В модерните образователни институции учат младите борци за свобода, изграждат своя светоглед и ценности, основани на европейското революционно движение.

Идеята за свободна България постепенно са засява в съзнанията на българите, докато не достига преломния момент. В романа на Вазов „Под игото“, глава „Новата молитва на Марка“ се наблюдава жизнеността на жителите на Бяла черква и решителността да се противопоставят на тиранина.
Създават се топове, пушки и револвери се складират. Безпортев води хорото с въстаническа песен, даже яхва онемелия поробител. Марко остава поразен, виждайки сина си Асен да вдига „знамето“. Прибирайки се вкъщи, желае да прибере два вехти пищова в скрит килер, но се натъква на арсенал от оръжия, скрити от синовете му. С оглед на всички събития и процеси в дома си, благословява с „Лудите, лудите — те да са живи!“ и промълвява молитва пред иконостаса си, молитва за Родината. Въпреки обществения възторг, в българско обединението около идеята за освобождение не е подкрепена от всеки.

В Ботевите стихотворения ясно си
проличава ненавистта на поета към чорбаджиите, част от които подкрепят турския потисник, възползвайки се от предимствата на голямата империя и общественото си положение. Целта на българските революционери е да видят свободна и независима България или като е изрекъл Левски „Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република““. Тяхната борба се увенчава с частичен успех. С поредица от чети, организации, ръководства и
въстания народът ни достига до преломния момент на Руско – турската освободителна война, когато на 9-ти, 10-ти и 11-ти август българи и руси се сражават за бъдещето на славянските
народи. На 3 март 1878 г. е подписан Сан Стефанския мирен договор, който помества почти цялото ни землище в една държава с името – България. Уви тази мечта е съкрушена от
Великите сили, които се събират през юни месец в Берлин, за да определят съдбата на милиони. Последствията за младата държава са катастрофални: откъснати са част от западните
покрайнини, част от южна Добруджа, Тракия и Македония, за която се е ляло и ще се лее кръв още много десетилетия. Княжество България представлява трибутарно княжество под
суверенитета на султана, намиращо се северно от Стара планина, чиято столица се намира в Софийската котловина.

Обособена е нова административна единица в Тракия – Източна
Румелия, която е автономна област, ръководена от генерал – губернатор и Областно събрание. В израз на борбата за независимост първенците наричат органическия устав – конституция. Още с приемането на конституцията през април 1879 г. се появява разделение в обществото. Революционерите и слабообразованите селските маси се обособяват в Либералната
партия, а чорбаджиите и високообразовани формират консервативната партия.

Спорове възникват около правомощията на монарха, наличието на ценз за избирателите и съществуването на двукамарен парламент. Търновската конституция среща съпротивата на княза, който я определя като полурепубликанска. Конфликтът между либералите и държавния глава се задълбочават, когато либералите създават опълчение, министър – председателят Петко Каравелов започва да издава извънредни закони. След тези събития Александър I предприема действия, наречени „режим на пълномощията“, като реформира конституцията. Той окупира властта, назначава руски офицери на министерски постове, чиито последици пораждат разкол между тях и консерваторите. С компромис е съставено коалиционно правителство на умерените либерали с консерваторите, пораждащо първото разцепление в партийната политика.

Гордите наследници на Аспарух не се дават лесно! Макар и свободна България не е единна, което поражда Българския национален въпрос. Още през август 1878 г. е основан
първият комитет „Единство“. Българите оставени извън родината правят подписки, изпращат мемоари, но последствия няма. Поради тази причина се създават чети и нова мрежа от
комитети, наречена „Единство“. В края на 1878 г. избухва Кресненско – разложкото въстание, което е потушено. Опитите за съединение с другия български международен субект не е
прекратен. Още през 1880 г. се създава комитет в Сливен, а през април 1885 г. прочутият възрожденец Захари Стоянов създава Българския таен централен революционен комитет,
целящ обединение на Македония и Тракия с България.

Чрез координирани действия на пети срещу шести септември властта е завзета и е обявено съединението на Княжество България с Източна Румелия. В отговор на този акт Сърбия напада България, за да съкруши „българската мечта“, но те са разбити в битката при Сливница, наречена по – късно епопея. Младата армия печели убедително войната, наречена „войната на генералите срещу капитаните“. Резултатите от двубоя са международно признание на обединението. Макар победата, в България разделението те първа се задълбочава.

Последствията от „победата“ са насочени към политическата стабилност на страната, отношението към правителството на Каравелов, княза и Русия. Отсега нататък българите ще са
разделени на русофоби (съединисти) и русофили. Част от военните извършват преват. Хаосът е укротен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, който е назначен за регент след абдикацията на държавния глава. При избирането на Фердинанд I за нов български княз – Стамболов е назначен за министър председател. Общественото мнение за него е противоречиво.

Прави опит за бурен икономически, образователен, културен, дипломатически напредък, но за сметка на това с насилие, цензура и нарушаване на човешките права. Последствията от репресиите са преживени лично от главата на Министерския съвет, като плаща с живота си. Наследникът му Константин Стоилов продължава политиката на предшественика си, като демократизира политическата атмосфера. Икономическата криза, обхванала света, прераства в политическа, като за няколко години се сменят шест кабинета. Това кара правителството на Тодор Иванчов да върне натуралния десятък, карайки селяниите из цяла северна България да се противопоставят. Грехът за Берлинския конгрес никога не е простен и действията за обединение не стихват.

През 1893 г. е създаден Българския македоно–одрински революционен комитет, който прераства в Българската македоно–одринска революционна организация. В страната се
сформира седем години по–късно Върховния македоно–одрински комитет. Двете организации наследяват принципите на БРЦК и целят автономна Македония, която да се обедини с България. Вдигнати са няколко въстания, най – голямото от които е Илинденско–Преображенското, което не е подпомогнато от държавата поради ултиматуми от Великите сили. Неуспехът му е критична точка в борбата за обединение на България.
След обявяването на независимостта на Царство България и икономическия растеж започва да се обсъжда потенциална война на християнските балкански държави срещу доскорошния поробител.

През 1912 г. избухва войната, която трябва да обедини българите, но заради вредните действия на управляващите България губи довелата от неразбирателства
Междусъюзническа война. Погромът води до първата национална катастрофа и социално недоволство, което поведено от лидерът на БЗНС Александър Стамболийски, убеден пацифист, нежелаещ включването на България в катастрофални войни. Затова той се обява против присъединяването на страната в предната война. Вкаран в затвора, излежава присъда докато не е освободен от царя. Земеделецът с другаря си Райко Даскалов се съюзяват с войниците и оглавява Войнишкото въстание против властта, акт, показващ признаци на гражданска война.

Десетте хиляди въстаници навлизат дълбоко в страната, като се опитват да пленят столицата. След потушаването на бунта и последвалото сключване на примирие министър- председателят Алексанър Стамболийски трябва да подпише Ньойския мирен договор. Клаузите му са катастрофални за България: това е пореден удар върху българската национална мечта, армията е свита до минимум, финансовите клаузи са непосилни за занулената държава. На преден план излизат две радикални партии – Българският земеделски народен съюз и Българската комунистическа партия, следствие от радикализирането на народа, поради разрухата, глада и спекулата. Социално – икономическото развитие на страна предразполага класовото оформление на буржоазия и пролетариат, но поради селския характер българското общество се разделя постепенно на селяни и граждани, от което се възползва лидерът на БЗНС.

С оглед на следствията от Първата световна война и втората национална катастрофа земеделците трябва да стабилизира страната, но политическата обстановка не се успокоява през четирите години на управлението им, дори се задълбочава. Стамболийски се опълчва на традиционните партии, въвежда закони, които облекчават живота на селяните, опитва се да наложи съсловна система. Налагането на селската диктатура и обособяване на Оранжевата гвардия нажежава обществения климат, което води до деветоюнския преврат. Видните фигури на правителството са жестоко убити. През септември комунистите и земеделците се вдигат на въстание, което е
неуспешно.

На власт идва Александър Цанков, наричан още „Кървавия професор“. Той налага сурово управление, потиска лявомислещите, забранява БКП в началото на 1924 г., което води
до най – големият терористичен акт в света, именно взривяването на църквата св. Неделя в центъра на София на 16 април 1925 г. Политиката на второто сговористко правителство е насочено към умиротворяване и „спасяване на България“, тъй като от 1912 г. България е въвлечена във външни или вътрешни конфликти. Андрей Ляпчев либерализира икономиката и дава възможност на комунистите отново да се сдружават и да печат свой вестник. Уви, когато слънцето започне да изгрява на българския обществен хоризонт, отново се заоблачава, поради следващата икономическа криза – Голямата депресия. През тези години до деветосептемврийския преврат от 1944 г. сблъсъкът
между левицата и десницата продължава, макар и отслабени нелегалната дейност на комунистите продължава, както и репресиите срещу тях и земеделците. Правителствата на
Малинов и Мушанов се провалят в опитите си да стабилизират обществото и икономиката.

Задълбочената криза води до преврата от деветнадесети май 1934 г., в който властта е взета от Тайния военен съюз и политическия кръг „Звено“. Те разформироват партиите и
преустановяват административната система. Правителствата на деветнадесетомайците бързо губят властта, заради противоречията си, а от това се възползва цар Борис III. Той назначава свой кабинет на 21 април 1935 г. и търси политика на умиротворяване и стабилизация. Опитва се да въведе парламентаризъм в надпартийна система. Те достигат икономически връх в междувоенния период и водят активна политика на сближаване с Югославия и Турция, за да спасят България от изолация.

Същевременно с вътрешнополитическата криза в България, при която воюват крайно леви с крайно десни, в Македония, Добруджа и Тракия българите са подложени на тежка асимилация, на която не може да се противодейства. След Първата световна война Тодор Александров и други негови съратници възстановяват ВМРО, като се борят за автономия. Учредена е Македонската федеративна емигрантска организация, която е подкрепена от БЗНС, което предизвиква бурното недоволство на „войводите“. Те играят активна роля в свалянето на Стамболийски.

След поредица неуспехи, раздори и потенциални предателства организацията започва да се разцепва. След смъртта на Тодор Александров организацията се ръководи от Иван (Ванче) Михайлов и ген. Протогеров. В Виена е основана ВМРО (об.) под съветска опека, която цели федерализиране на Балканите. Последвалата история на македонската организация се изразява в политически убийства, което води до така наречения „македонски терор“. Генерал Протогеров започва да подкрепя федералистите, а Иван Михайлов идеята за разпускане на Югославия и съединение с България, което води до убийството на генерала.

Подобна организация е основана за освобождение на Тракия, но не достига широк размах на потенциала си. Идеята за връщане на Добруджа не е загубена. През април 1923 г. в името на общата цел комунисти и представители на десницата се обединяват, за да си върнем загубените земи. Обаче случаят на ВМРО се повтаря и организацията изпада в „братоубийствена война“. Лидерът на лявата фракция е убит от хората на Иван Михайлов,
поради отношенията му с ВМРО (об.). ВЗРО е силата, която се бори за връщане на Западните покрайнини обратно в Българско, тяхната дейност като цяло е терористична. През септември
1934 г. с цел подобряване на отношенията със съседните страни правителството на деветнадесетомайците разпускат всички организации, целящи обединение на България.

Разделението отново ще се задълбочи, тъй като следва нов световен конфликт и братоубийствена война в родината.
С началото на Втората световна война пред България е изправен въпросът за отношението на България към конфликта. Конфликтът между министър – председателят Кьосеиванов и царя, което води до отстраняването му и замяната му с германофила Богдан Филов. В България са приети военновременни закони и е създадена младежката организация
„Бранник“.

Успех за Българската дипломация е връщането на Южна Добруджа на 7 септември 1940 г.. България се присъединява към Тристранния пакт на първи март 1940 г., като си връщаме до края на войната южна Тракия и Македония, Борис III е наречен „Цар
обединител“! При нападението на Третия райх срещу Съветския съюз българските комунисти се активизират и започват партизанско водене на война. През април 1942 г. правителството на Филов е обновено само с доказани германофили, които започват да водят открита антисъветска,
антиеврейска и прогерманска политика. Военните действия не се развиват в полза за Хитлер и Мусолини, който е свален през 1943 г., а Германия е разбита при Сталинград и Курск.

Агресията срещу евреите нараства, като Райхът желае да бъдат депортирани всички евреи от България и „новите територии“. Около 51 000 са спасени поради общественото обединение. Репресиите срещу твърдата опозиция не спират. Екзекутирани са множество общесвени фигури, които са заподозрени в шпионаж или предателство. Партизаните сформират НОВА и извършват убийства на висши политически фигури, а правителвото отговаря, като изпраща 20 000 души войска.

Последствията от загубите на Германия обричат властта, въпреки обявеният „пълен неутралитет“ , СССР обявява война на България, а на 9 септември правителството е свалено и се съставя ново на Отечествения фронт. Коалицията се включва във войната срещу нацистите, а в страната е организиран Народен съд, който да осъди „виновниците за включването на България във войната“. Трябва да се проведат избори за Обикновено народно събрание, но в достоверността на провеждането му опозицията е силно скептична.

Репресиите срещу опозицията са сурови, като дори е застигнат председателя на доскорошния коалиционен партньор БЗНС Никола Петков, който е екзекутиран. Остатъците от
противниците са подчинени. С приемането на новата конституция от 1947 г. започва нова епоха в българската история.

Българската история е изключително богата по отношение на процеси и събития. За периода 1762 г. – 1947 г. народни водачи са били хора от всякакъв произход и с разнообразни възгледи. Много често, считайки историческата ни памет българи са се изправяли срещу българи в името на „националния интерес“, молейки се за по – добро утро. Може би сме се отдалечили с вековете от завета на кан Кубрат, че „съединението прави силата“ или не поглеждаме какво пише на сградата на Народното събрание. Българите сме хора, които се борим за напредък и свобода, но често виждаме врага в себе си, защото една група силно желае промяна, докато друга е удовлетворена от статуквото.

Такъв е случая при възрожденците и
гръкоманите, революционерите и чорбаджиите туркофили, либералите и консерваторите, земеделците и старите партии, комунистите и десните. Всяка една от тези групи еволюира според обстоятелствата, но всеки един българин от тези групи вижда ползата за народа във възгледите си и рядко е склонен на компромис. Не е ли казал Сократ, че „в спора се ражда
истината“?

Всъщност толкова ли сме различни, че трябва да вдигаме оръжие срещу братята си? Ако истината се крие някъде по средата и ние се вслушаме в нея, няма ли да започнем да вървим по един път, нов път, мирен път, български път, по който няма сблъсъци, а именно този ореол, който посвещава в мисията ни на българи. Само обединени и целеустремени като сноп от пръчки можем да бъдем непобедими.“