Преди малко повече от месец уважихме животът и творчеството на именитата Гюрга Пинджурова, а много отдавна исках тук да бъде пространство, където да пишем за позабравени и (за съжаление) не особено актуални българи. През тази година се навършиха 100 години от рождението и 60 години от смъртта на Борис Карлов. Не съм сигурен какво говори това име на връстниците ми, но за поколения българи преди нас, Борис Карлов е един от най-великите музиканти, които са се раждали изобщо на Балканите. Доказателство за последните ми думи е огромната популярност на която се е радвал Карлов, не само у нас, но и в тогавашна Югославия.

Борис Карлов е роден на 11 август 1924 година в София. Баща му Карло Алиев е известен тромпетист и флигорнист и ръководи популярната фолклорна Кореняшка група, участваща редовно и в предавания на Радио „София“. Именно той насърчава развитието в музиката на сина си.

Борис от малък започва да свири с баща си – първоначално на окарина, флигорна, ударни, след това и на тамбура, а на дванадесетгодишна възраст започва да свири на акордеон. Първият му акордеон е прост 48-басов инструмент марка „Хонер“, по-късно свири на 120-басов, а в разцвета на кариерата си – на италиански акордеон „Скандали“, специално изработен за него. Първите му записи са през 1940 година за Радио „София“ като част от Кореняшката група, от 1945 година записва самостоятелно за „Радиопром“, а по-късно и за югославската „Юготон“.

Трайчо Синапов за него разказва : „Вярвайте ми, като споменавам това име и в мене чувствам една топлина. Вътрешно изпитвам удоволствие да говоря най-доброто. Той интересно пипаше акордеона, защото на мен ми е ясно всичко, но той бе спокоен. Все едно не свиреше, а му излизаше. Беше най-добър на басите. При него нямаше грешка! Просто удоволствие на човек да слуша Борис Карлов. В него има красота, има близост до народа. Цяла България харесваше Борис Карлов, а и всички сърби.“

Хората му са мелодични, игриви и лесно запомнящи се. Сякаш са събрали цялата красота и многообразие на българската инструментална фолклорна музика. Дълго време той работи с групата „Наша песен“, за която се знае, че именно той създава. В нея е събрана плеяда от съзвездия на тогавашната ни фолклорна музика. Там са имена като Борис Машалов, Гюрга Пинджурова, Славка Секутова, Мита Стойчева, Костадин Гугов и други. Те са посрещани в стотици села и градове с такава любов и още приживе стават легенди.

Едно от хората на Карлов – „Левскарското“ се превръща в химн на Левски, като в онези години е пускано преди началото на всеки мач. Говори се, че именно заради любовта си към футбола и към футболния клуб „Левски“, той създава това произведение. Синът му – Ангел Карлов е разказвал, че си спомня как баща му го е водил на всеки мач в София и потвърждава симпатиите му към „сините“.

Много се е говорило за неговото изключително приятелство с Борис Машалов. Позволявам си именно тази кратка препратка към човекът, за когото подготвях материал паралелно с този. Силно се надявам, че ще успея да го публикувам до Нова година! Те двамата правят десетки записи на култови народни песни, а приятелството им е прекратено от изключително ранната кончина на Машалов през юли 1962 година.

Борис Карлов е изключително популярен в Югославия. Сръбските акордеонисти буквално копират неговия стил на свирене, а парадоксалното е, че и до днес в Сърбия е помнен и е даван за пример. Разказва се за такава неистова любов към него, викан е на бис и са правили концерти до 1-2 часа през нощта. Неговото последно турне е именно там, вече много болен и почти не може да стои прав. Предлагат му да прекратят турнето, но той отказва категорично. Просто моли да свири седнал на стол. Умира на път за гримьорната, едва навършил 40 години. Това се случва на 14 декември 1964 година.

Александър Райчев, който в момента притежава акордеонът „Скандали“ с който е свирел Карлов разказва : „Той е бащата на всички акордеонисти не само в България, но и на Балканите! От него са се учили сърби, румънци, унгарци, австрийци, дори бих казал, че неговия стил на свирене, който е много близо до народа се доближава до душевността на нашия фолклор. Сърбите и до ден днешен продължават да му свират хората и върват по неговия стил, докато тук много се тръгна в техника, в орнаментика. Измени се малко музиката.“

Великият и незабравим Костадин Гугов е казвал за него : „Младите музиканти свирят, свирят, но Боце да ти засвири, та да видите за какво става на въпрос!“

Преди много години от националната телевизия бяха направили документален филм за Борис Карлов, както и за много наши именити, но позабравени изпълнители. Апелирам към ръководството на телевизията да пуснат в платформите за видеоразпространение тези документални филми, вместо да бъдат крити в „златния им фонд“, защото това е живата история на българския фолклор.

Иначе след статията за Гюрга Пинджурова ме запитаха защо се занимавам да пиша подобни материали. Чудех се дълго как да отговоря, но така го почувствах. Вярвам, че тези хора не бива да бъдат забравяни и във времена, когато фолклорът не е толкова на почит сред младите в нашето общество, да знаят и да помнят, че ние сме дали огромен тласък и пример на народите около нас и в региона. Защото нашата музика е неповторима, уникална и невероятна! Делото на Борис Карлов не бива да бъде забравяно! Докато я има България, трябва да се слушат хората му. В негова памет накрая ще споделя линк към култовото му „Дудино хоро“!