Не е случайно, че тази толкова проста игра се е превърнала в огромна част от нашия живот. Един трудно обясним за неутралните хора социален феномен. Не е случайно, че в Сандански дори и сред не толкова футболните хора се открива ентусиазъм, когато заговорим за предстоящото отбелязване на 100 години Вихрен. Не само сред нас, привържениците, но и сред обикновенните хора се вижда трепет и желание да помогнат. Едно семейство ни отвори вратите на своя дом и ни разказа животът на един обичан и отдаден баща, дядо и пра-дядо. Човек, който вече 20 години не е между нас, но е оставил диря у наследниците си, а е оставил и отпечатък във вековната футболна история на град Сандански.
Днес с нашата импровизирана машина на времето ще ви върнем в едни доста особени времена на нашето политическо, икономическо, културно, социално и спортно общество. В години, когато тази игра е нямала професионална реализация, но е имало ентусиазъм, любов към футбола и много воля! Когато не е имало отрицателни стереотипи за футболистите, защото освен мъжки момчета, те са били възпитани, талантливи и много културни хора. Пример за това е Анещи Костадинов Маринов.
Той е роден на 25 март 1932 година в село Грачен (по гръцко – Агиохори) и както предполагам правилно ще предположите е преселник от Беломорска Тракия. Около 10-тата си година се преместват в град Свети Врач. За детството му преди да дойде в нашия град не се знае много. Близките му разказват, че завършва промишлено училище (също по техни спомени днес там се намира ЗПГ „Климент Тимирязев“).
Защо в прелюдията ни споменахме, че за тогавашните футболисти не са важали стереотипи? Защото Анещи е имал артистични прояви в областта на театъра, които при по-благоприятни обстоятелства за него са можели да подредят житейския му път по различен начин. Докато играе в постановката „Вражалец“, е забелязан от преподавател в тъкмо преименуваният ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов (днес НАТФИЗ, а до началото на 50-те години ДВТУ). Баща му обаче е бил категоричен и не разрешава неговото преместване в София. С това родния театър, а вероятно и кино губят много. В домът им са гостували легенди като Иван Братанов, Петър Слабаков, Доньо Донев и много други. Дни преди да почине е изказал съжаление, че не успява да научи никого от петимата си внуци да правят декори.
Всяко зло за добро обаче, казват хората. Не е ясно точно кога попада в редиците на Д.С.О „Строител“. Правя веднага пояснението, че след 1949-1950 година в Сандански на мястото на ФК „Устрем“ се появяват три отбора. Не е сигурно кой измежду „Червено знаме“, „Яне Сандански“ и „Строител“ е наследник на първия организиран футболен клуб в Сандански, но е ясно, че Анещи Маринов влиза като вратар в редиците на „Строител“ някъде измежду 1951-1952 година.
Статистики на такова ниско ниво и неорганизирано особено добре футболно ниво не са били особен приоритет. Нямаме точна фиксирана бройка, колко двубоя е изиграл Анещи. Знаем обаче за няколко наистина интригуващи истории, които придават съвсем друг прочит върху футболистите и любимата ни игра от онова време.
Една подобна история е от футболна среща с неясен противник, която му оставя белег в горната устна, след като при ситуация в наказателното поле, той улавя топката по земя, но противников играч набрал инерция в преследването на топката и не успял навреме да спре му разбива устата. Маринов обаче проявява героизъм и след като бива превързан продължава срещата. Ясно е, че успява след тази ситуация да не допусне гол, а отборът от Сандански да не загуби мача.
Друга интересна случка с него е, когато той трябва да бъде на полето, при тютюна, но в този момент е имало мач в друг град. Помолва свой приятел да му даде мотоциклета си и без да му мисли много потегля за срещата. Тогава неща като „подготвителни лагери“ не е имало. От тютюна и на мач, а след мача, обратно на полето!
Вероятно някои биха се зачудили след толкова много неизвестности, защо разказваме подобни истории. Първо, за да дадем пример на днешните футболисти и да знаят ентусиастите преди тях, през какво са преминали и какво са преживявали, за да играят любимата си игра. Второ, за да дадем пример на санданската общественост, че малка група ентусиасти иска да си намери историята и да си я събере, за да може идните поколения да знаят какъв е бил пътят на Вихрен през тези сто години. Трето, от любов към футбола! От любов към клуба, от любов към града ни. Нещо, което е изключително важно да се знае и да се следва като пример.
Много след края на своят футболен път, който поради голяма вероятност е приключил пак под давлението на баща си, Анещи Маринов предава любовта към родния „Вихрен“ на своите внуци, които са посетили не един и два мача на родния Вихрен. Той си отива от този свят на 1 януари 2005-та година. Именно от уважение към неговата памет и с благодарност към неговите близки, които ни разказаха тези истории и ни показаха вълнуващите снимки, които виждате в този материал публикуваме точно в днешният ден неговата история. За да бъде пример за всички.
В днешни дни неговия пра-внук е част от възрастовите гарнитури на клубната школа. Димитър Тасев е роден през 2016 година и без да е знаел за миналото на своя пра-дядо сам изявява желание да тренира футбол. Желаем му много здраве, воля, постоянство и характер! Дано остави своето име в историята на зеления клуб! Пра-дядо му е част от историята на първите 100, а за него остава възможността да запише името си в летописа на Вихрен за следващите 100 години.
Вашият коментар