“Лудите, лудите, те да са живи” – цитат от “Под Игото”, върху който хиляди ученици са писали есета с баналния, но важен въпрос – “какво е искал да каже авторът ?”. За Вазов не знам, но може би знам как се е чувствал Марко, когато е изрекъл тези прочути думи. Но защо си позволявам да сравня толкова велик момент от българската история, като организирането на борбата за освобождението ни с това да създадем фен клуб на любимия си местен отбор ? Не, не си позволявам. Няма по-велико дело от това на БРЦК и ВМОРО, но пък имаме едно общо нещо – системата е срещу нас, а ние чувстваме, че е редно да и се опълчим, а защо не и да я бутнем ?
Е, в навечерието на 100 годишния юбилей на местния Вихрен Сандански, това се опитваме да направим. Посадихме едно семе върху асфалт и ще се борим да се роди гора. Футболът е много повече от игра, той е социално явление и той сплотява местните общности – виждали сме много футболни отбори да помагат на местни болници, животински приюти, социални кухни и т.н. От друга страна, феновете изпълват до краен предел стадионите и подкрепят с цяло гърло своите любимци. Хиляди души се чувстват обединени, не само за 90 минути. Те също участват в социални инициативи като фенове, но….
Това се случва в Англия, Германия, Испания, Италия – пълни стадиони независимо от дивизията, в която се състезава даден отбор, независимо от неговите успехи. Тук е различно, тук не се обединяваме, тук се питаме от кой отбор сме, за да се сбием или напсуваме. Тъпо. Освен това, в България съществуват едва два столични отбора – половината държава фенове на едните, другата на другите и стадионите им, освен в “големите” мачове, все празни…
И ето тук откриваме една несправедливост, с която искаме да се борим. Защото тръпката не е само в едно първенство. Тръпката не е навсякъде. Тръпката е в местния отбор, който скоро ще стане на 100, който има 0 титли и 0 купи на България и се състезава при… аматьорите. И заради тази идея решихме да вдигаме бунт, в навечерието на този юбилей, да “будим”, да “вразумяваме”, че “подкрепяй местния отбор” не са просто думи. Означава – подкрепяй местните деца от школата, като им дадеш мечта, подкрепяй местния бизнес, подкрепяй това, което е подкрепял дядо ти, което е създадено от прадедите ни. “Щом може в чужбина, може и тук” си казвахме.
Но се оказа повече от трудно. Няколко сезона се събирахме едва по 5,6 човека, които ходехме “организирано” на мачове. Тоест, заедно ходехме до стадиона, но там нищо не се случваше. Решихме да подвикваме, да припяваме. В даден момент събирахме хора от заведенията, като ги увещавахме, че на стадиона е страшна забава. Някои от тях останаха, други не.
Само че, няколко сезона подред, надеждите ни приключваха с морални шамари. За малко не успявахме да спечелим лигата и доста хора това ги отказа. Опитвахме и чрез социалните мрежи, но и там отпор – местните футболни “разбирачи” обяснваха как трябва да се налагат местни момчета от школата. Отборът наложи и почти изпадна. Ние обаче, не губехме ентусиазъм, а дори и да губихме, малко по-встрани от нас се бяха появили млади “ултраси” – ученици, които палеха димки, правеха си тениски и знамена – професионална работа.
Така дойде края на 2022г. Вихрен вървеше добре в турнира за Купата на България и от урната се появи единия от любимите отбори на едната половина от държавата – Левски. Пяхме цял мач, с децата от школата. Беше импулс. Две години го поддържахме тлеещ до лятото на 2024г.
Едно гостуване в Симитли. Едва напълнихме една кола – няма да се пее, в чуждо село и керемидите бият. Само едно знаме бяхме взели. Да, да, ама… Влязохме на стадиона – НЕорганизирано половината стадион беше със санданчани (б.ред – абе няма да е пресилено, ако си кажем, че 70% от присъстващите си бяхме от Сандански), а мачът като по поръчка – напрегнат, дразнещ, бой по терена, 0:1 за нас, две дузпи за Симитли, 1:1, ние с 10 човека. Край, казвахме си, няма да се класираме и за юбилея. Пейте момчета, пейте, надъхайте ги тия долу. И тогава – центриране, Сидоренко засича с глава и топката с перфектна парабола влезе в ъгъла на вратата. Полудяхме, откачихме, велико. Там за първи път се изпя рефрена „Сто години, сто години, светиврачкия герой“.
Следващият мач беше вкъщи. Решихме да се обединим с малките ултраси. Отнякъде се появи и тъпан. Така се роди и “Трибуна Вихрен”. Ставахме все повече, песните по-силни и по-дълги. (последна б.ред) Имахме дори едно много интересно гостуване в Гоце Делчев. По пример на спартанците, които триста се впуснаха в битка с многохилядната армия на персите, ние отидохме четирима. Пеене цял мач, за любимия отбор, за България, димки, факли, яко дим! Светиврачки режим! И домакинските привърженици ни изпратиха достойно, беше си готино.
Юбилеят наближаваше, Вихрен се изкачваше в класирането и наближаваше прекия сблъсък за първото място. В сряда – гостуване. Благодарим ти Гонзо, благодарим ти Кабзималски, благодарим ти БФС. Децата бягаха от училище, ние бягахме от работа. В гостуващия сектор в Кюстендил бяхме около 50 човека. Не млъкнахме цял мач, а момчетата на терена победиха. Празнувахме заедно с тях.
Ще празнуваме отново, защото иде юбилей. А ние отново се поддадохме на лудостта си – този път пишем от човек на човек, ровим се из архиви, търсим си историята, пишем статии, правим колажи, превземаме не само стадиони, но и социалните мрежи. Обаче, лудостта ни дава резултат. Открихме снимки на първия отбор на Устрем, разкрихме историята на създателя му.
А предстои толкова много. Разбрахме едно – Вихрен е бил точно такъв клуб, каквито са били онези, за които говорех в началото – социален и с много богата история, която просто никой не е разказал досега, защото не е било модерно, защото хората са били подтиквани да подкрепят чуждото, а не своето – отборите на МВР и на Армията, може би под давление на партията майка.
НРБ вече я няма, ние сме свободни. Решили сме да съживяваме българския футбол и това е нашият начин – да подкрепяме местния отбор, само че сме луди и стигаме по-далеч – открихме много забравени и скрити истории. Колко далеч ще ни доведе лудостта ще разберем на 24 май. Лудите, лудите, те да са живи…
Вашият коментар