Всички сме чували популярното клише, че футболната игра е социален феномен, както и другите фрази, като например „много повече от просто игра“ и така нататък. Любимата игра на толкова много хора може да ни докара цялата палитра от емоции, само за броени секунди. Да сме във възторг, но и да скърбим. Привържениците на Левски жалим по Георги Аспарухов-Гунди вече над половин век от неговата трагична гибел, която го остави на 28 години.
В съседна Югославия, в един град живеещ чрез футбола и за футбола, за съжаление също си имат трагична история на огромен талант, който за съжаление не успя да реализира целия си потенциал. 3 септември 1985-та година за „гробарите“ от Партизан (Белград) е еквивалента на 30 юни 1971-ва за нас левскарите. Дни преди да навърши 23 години, след автомобилна катастрофа от този свят си отива Драган Манце. Със сигурност по-възрастните привърженици на футбола у нас знаят за него. По-младите обаче едва ли?!
Драган Манце е роден на 26 септември 1962-ра година в семейството на Душанка и Фердинанд, които били нормални, трудови хора постарали се да осигурят спокойно и сравнително безгрижно детство на Драган и брат му – Горан. Като почти всяко момче, Драган не прави изключение и с децата в Земун гонят топката по цели дни. Наследява любовта си към „черно-белите“ от своя баща.
На 15 годишна възраст става част от Галеника (днес ФК Земун). Един от първите сериозни ключови моменти за него е отбелязано попадение с което изравнява резултатът срещу Цървена Звезда в двубой от юношеските лиги. Не след дълго започва да защитава честта на клуба си и при мъжете във Втора Югославска лига. Тук е важно да се направи важното уточнение, че елитната дивизия на тогавашна Югославия е била изключително силна. Споменаваме само имената на белградските Цървена звезда и Партизан, хърватските Хайдук (Сплит) и Динамо (Загреб), босненските Железничар и Сараево, коравият тим на Вардар (Скопие), тимове като Велес (Мостар), Войводина (Нови Сад), Раднички (Ниш) и други.
Конкуренцията е била жестока и във втората дивизия, а битките, толкова зрелищни, че сред „навиячите“ в бившите юго-републики още се носят легенди. За да се отличиш сред подобна конкуренция са били нужни не само талант, но труд, отговорно отношение и постоянство. Драган Манце ги е притежавал. Не след дълго прави следващата крачка в своята кариера. Дни преди да навърши 18 години, става част от Партизан. В сделката за пристигането на Манце в Белград, става част и голмайстор номер 1 в Югославската Първа лига – Слободан Сантрач, който на 34 години преминава в Галеника.
Близките му разказват, че в началото му е било много трудно. Не е искал да си тръгва толкова рано от Галеника, не е бил достатъчно уверен, за да бъде част от толкова голям клуб, какъвто е бил Партизан. Отнема му известно време, за да свикне с обстановката на стадион „ЮНА“. Дебюта си прави срещу Сараево на 22 ноември 1980 година. Влиза през втората част от резервната скамейка. През сезон 80-81 изиграва само още 5 двубоя, а сред тях са срещи с Динамо в Загреб и срещу Хайдук в сръбската столица. Почти година след привличането му, той бележи своето първо попадение. На 12 август 1981-ва година бележи победен гол срещу Раднички (Ниш). Срещата е изключително нервна, а четири минути преди края донася победата пред 30 000 „навиячи“.
Сезон 81-82 не е сред успешните в клубната история на Партизан. Завършват на шесто място, на 12 точки зад шампионите от Динамо Загреб (в онези години са се давали по 2 точки за победа), отпадат рано и от турнира за Купата на Югославия (от Галеника Земун), а Манце завършва кампанията с 5 гола от 21 срещи. Не успяват да се класират за европейските клубни турнири.
Следващата кампания обаче е триумфна за „гробарите“. Триумфна е и за Драган Манце. „Черно-белите“ печелят първа титла от пет години насам, Манце е втори в голмайсторската класация с 15 гола от 30 мача. През този сезон бележи във вратата на Цървена звезда, като за него това са специални моменти. По негови думи „най-голямото му удоволствие е да отбележи срещу Звезда.“ Това е единствената титла на Югославия, която печели в кариерата си. Попаденията му през този сезон са толкова ценни, че едно от тях донася титлата на „гробарите“ именно срещу Динамо.
През сезон 83-84 записва 28 срещи и реализира 8 попадения. Партизан завършва на второ място, след „вечния враг“ Звезда, а разликата им е от две точки в полза на „червено-белите“. Интересен щрих от клубната история на Партизан, а и от личната кариера на Манце са срещите с Куинс Парк Рейнджърс от турнира за Купата на УЕФА. На „Лофтъс Роуд“ в английската столица, победата със 6:2 за КПР е сметната за достатъчна от англинчаните и едва ли са очаквали, че в Белград ще имат нещо по-различно от протоколен реванш.
На 7 ноември 1984-та година обаче стадион „ЮНА“ вижда зрелище, което едва ли някой „навияч“ ще забрави някога. В Лондон, Манце успява да отбележи гол-красавец за 1:2, а след него „гробарите“ са потрупани с дъжд от пет безответни гола. Черно-бял Белград избухва още в 5-тата минута, след като отново Манце дава началото на обрат, който остава в историята като „един от най-великите 100 мача в историята“, според класация на телевизия Евроспорт. Партизан печели с 4:0 и продължава напред заради повече голове на чужд терен.
През лятото на 1985-та година се разиграва кратка трансферна сага, която касае пряко Драган Манце. Към него сериозен интерес проявяват от Динамо (Загреб), а че сякаш и Манце към онзи момент временно е размишлявал по-скоро „за“ смяната на Белград със Загреб. Не е много ясно какво точно се е случило и защо Манце размисля, но все пак подписва нов договор до 1989-та година и остава на „ЮНА“.
На 1 септември изиграва последния си мач. Отбелязва и последното си попадение. Съперник е Будучност (Титоград, днес Подгорица). След два дни тръгва с колата си за тренировка. Той обаче не пристига за нея. Нито за никоя следваща, след това. Кончината му е изключителен шок за цялото югославско общество, особено за привържениците на Партизан, които и до днес пеят : „Otiš’o si Dragane, ostala je tuga, uvek će te voleti Grobari sa Juga!“
Изпращането му от този свят е мащабно за онези години в Белград, а според сръбски източници, само погребението на Тито, което е било пет години по-рано е събрало повече хора. Манце обаче никога няма да си иде от съзнанието на навиячите и все още живее сред техните сърца. Улицата в непосредствена близост до черно-белия стадион носи името му. Специалната му харизма в комбинация с отдадеността му, головете му и още куп негови качества го дариха с толкова много хорска любов.
Сравних Драган Манце с Георги Аспарухов, или по-скоро скръбта по загубените млади животи, обичани, харизматични, млади и отдадени таланти. Преди години в „Сектор Б“ се появи посланието „Безсмъртието живота ви отне, но духът ви живее във всяко сърце“. И наистина, този социален, необясним феномен, какъвто е футбола е труден за описване. Ако срещу теб няма човек, който напълно да разбира тази емоция, не може да разбере, защо можеш да намразиш силно даден футболист или пък да го обичаш толкова много, а така да боли от неговата загуба. Особено, когато си отива така млад, така трагично и тъй внезапно… поклон пред паметта на Драган Манце!
Вашият коментар