Да си творец в България едва ли е романтична поза с цигара и тефтер. По-често е будене с въпроса „добре де, а сега накъде?“ и лягане с мисълта дали не си губиш времето. И въпреки това — продължаваш. Пишеш, снимаш, свириш, рисуваш. Мамка му, просто не можеш да не го правиш.
Между желанието да кажеш нещо и нуждата да оцелееш
Истината е, че тук рядко имаш лукса да бъдеш само творец. Творчеството върви ръка за ръка с оцеляването. С проекти „между другото“, с работа, която няма нищо общо с това, което обичаш, с компромиси, които си казваш, че са временни — докато не станат навик.
Идеите идват нощем, докато скролваш безцелно или докато говориш с приятели за съвсем други неща. Но после идва реалността: сметки, срокове и какво ли още не. И някъде между вдъхновението и банковото приложение се опитваш да не изгубиш гласа си… да не изгубиш себе си…
Малка сцена, много очаквания
България е малка. Всички се познават или поне са чували един за друг. Пазарът за култура е тесен, а възможностите — ограничени. Очаква се да си благодарен за всяка покана, за всяка възможност „да се покажеш“. Понякога дори без хонорар, защото „важното е изкуството“.
Само че изкуството също струва нещо. Време. Енергия. Живот. А често усещането е, че трябва да доказваш, че това, което правиш, има стойност — не само художествена, но и човешка. Нека за момент се замислим и за всички онези, анонимни, непознати, безизвестни на общественото внимание творци. На тях какво ли им е…
Липсваща среда и самосъздадени пространства
Няма какво да се лъжем — средата за съвременно творчество в България е крехка. Пространства се появяват и изчезват, инициативи пламват и угасват, институциите често звучат като ехо от друго време.
И точно затова много неща се случват отдолу нагоре. Приятели, които правят изложби в мазета. Четения в барове. Концерти в пространства, които вчера са били склад. Малки общности, които се държат една за друга, защото ако не го направят, няма кой.
Да заминеш или да останеш (вечният въпрос)
Почти всеки млад творец тук е мислил за навън. Там сякаш има повече въздух, повече публика, повече смисъл да опитваш. И понякога заминаването е правилният избор. Веднъж си зададох този въпрос. Веднъж видях какво е. Няма да повторя. За мен „на света е само една, една… нашата мила родна страна!“ На каква цена ли? Всеки сам си знае как я плаща.
Защо продължаваме?
Защото, въпреки всичко, има хора, които четат. Които слушат. Които се разпознават в това, което си написал в три през нощта, мислейки си, че никой няма да го разбере.
Да си творец в България не е лесно и никога не е било. Но има нещо честно в това да създаваш тук и сега, без гаранции, без аплодисменти, понякога и без надежда — освен тази, че ако не го направиш, ще предадеш себе си.
И може би точно затова продължаваме. Защото понякога творчеството не е избор. То е начин да останеш цял. Това е и сред нещата, които не гасят пламъчето на „Коментарник“. И моето собствено пламъче…
Това не е оплакване. Това е опит да се каже на глас какво е — да твориш в България и да не се отказваш, въпреки всичко.
Вашият коментар