За Вуковар. И за сръбското „приятелство“.

Мрачен ноемврийски ден. Бурен дъжд пере навън. 18-ти ноември. Леден студ. Ръцете ми не се усещат една друга. . А кулата на Вуковар още стои.

Като един дебел, голям среден пръст. Гледащ към другата страна на Дунава. Към Сърбия.

Запели са птици в далечината
Но не ги чуваш ти, не ги чуваш ти
А зората, а зората
С тях сме чакали

Гроба на Благо Задро. Няма го. Както и на още 937 човека. Търсят ги. И докато ги търсят, някой казва „Само да не са като в Сребреница“. Говори за масовите гробове там. 8 ХИЛЯДИ (!) невинни души, заклани ей така. Само защото сърбите тръгват да губят войната. Последният човек, който е направил нещо подобно, в момента е най-отричания човек в човешката история. Разбира се, говорим за Адолф Хитлер.

„Не бе, няма да са в масов гроб -“ и след това ги намериха „- всичките“. Всички 937 души, убити край Борово Населье, близо до Вуковар.

Знаете ли кое е най-отличителния примитивен белег за развити човешки създания, за цивилизация? Не са големи сгради, не е религия, не е развито земеделие. Да си погребваш мъртвите. И да се отнасяш с почит и уважение към тях.

По тази логика, сърбите очеизвадно не са такива в онзи момент. Но да бяха само масовите гробове. Това далеч не беше най-малкото, което сръбските приятели бяха направили.

Концертът на Цеца. „Беше жестоко“. Да, наистина. Все пак, мъж на Цеца е бил самият Аркан. Най-жестокия сръбски касапин по време на тази война. Докато върви на живо едно предаване по телезивия Пинк някъде в края на 1990-те, се звъни на линията за слушатели. И звучи глас на жена. „Госпожо Ражнатович, ваша ли е огърлицата?“, последвано от „Да, моят мъж ми я подари“. А това, което чуха ушите ми, беше смразяващо. „Този накит е на дъщеря ми, убита от бандитите на мъжа ѝ“. И емисията спря. Пуснаха реклами. И после пак продължи всичко. Но този път Цеца беше без огърлицата. Все едно нищо не е станало.

Местността „Дунавска китка“ в Огражден. Може би най-красивата гледка в планината. От там минава границата. От едната страна – България. От другата – Македония. А сме един народ. В две държави. Рода сме хората от двете страни на линията. Половин Петрич са роднини с половин Струмица. Защото изначално родовете и от двата града са от Кукуш – изгорен от най-големите приятели на сърбите – гърците. А сърбите, за да им помогнат, се опитаха да направят от хората във Вардарско „южни сърби“. Но именно родовите връзки не позволиха. Затова прокараха граница. С кльон, пазачи и всичко необходимо. Комунистическа България, управлявана от продажници – също. И много родове се забравиха. И стана така, че сегашната президентка на Македония има рода в България. И двете страни го разбират сравнително наскоро. Надявам се, когато идва на опера в София, да се виждат. Защото родата е важно нещо и умните хора знаят защо.

Мълчи земята за твоето име
спят в нея моите соколи
не ме викай, не ме викай
не мога да дойда при теб

Ама и в двете страни слушат яко сръбско. Все едно довчера Милошевич не се е договарял с Мицотакис за унищожението на Македония. И все едно изобщо никога сърбите не са разделяли цели села в българското землище.

А кулата на Вуковар стои. Като че ли казва на ония от другата страна на Дунав „Още сме тук, изверги нещастни!“.

И на всеки 18-ти ноември това можеш да го чуеш. От хилядите, които отиват на паметника на река Дунав, издигнат в памет на жертвите. На Вуковар. На Шкабърня. На Борово Населье. На Западна Славония. На сърбоюгословенското „братство и единство“. Което се оказа нищо повече от „дайте да ви направим сърби и да ви заличим от историята“. Само че това не просто, че не получи, ами направо се разпадна като къща от карти.

През 1991-ва всички видяха истинското лице на Империята на злото – Югославия. Всички видяха, че зад нея стои пъкления план на едни свинари, слуги и крадци, които в цялото си съществувания битуват като слугуват във вреда на съседите и в името на късите успехи. Все пак, когато цяла Християнска Европа се обедини срещу османците при Никопол през 1396-та, само и единствено сърбите застанаха на страната на поробителите на Балканите. Това говори достатъчно.

Защото цяла Европа бе погнусена. От това как сърбите разрушиха безцеремонно Вуковар до основи, как избиха и погребаха всички в масови гробове. Как унищожиха Шкабърня. Как използваха Черна Гора, за да нападнат Дубровник и въобще не ги интересуваше, че нападат културно наследство, защитено от ЮНЕСКО!

Но никой тук не знае какво е било при Вуковар. Как градът е под тотална обсада и дори игла не може да влезне в града. Изразът „хуманитарни помощи“ го няма тук. Тук има самолети, която летят ВЪПРЕКИ забрана от ООН. Тук има денонощен обстрел от артилерия и мортари. Тук има хора, които не могат да напуснат бомбардирания град.

Но „Стои градът!“, както казват в Хърватска. И градът устоя. Падна, бе занулен, но се издигна. Вуковар днес е част от Хърватска. Възстановен. И макар от стените на града още да звучи ехото на войната от 1991-ва, то днес всичко е спокойно. Освен когато се опитаха да сложат надпис на кирилица в града и така за малко не запалиха протести в цялата държава.

Затова стои и кулата. Да напомня. За 1991-ва. За тези, които не знаят какво е било. Или тези, които удобно са забравили.

Както ние, например. Защото ние многократно сме били жертви на сръбското „приятелство“. 1330-та, 1396-та, 1885-та, 1913-та, 1919-та. Западните покрайнини още са под сръбско иго и още страдат от репресиите на Белград. Нека не забравяме и създаването на Балканския пакт през 1934-та, където добре, че беше куршума на Владо Черноземски, за да спре болните амбиции на сърбите.

Но забравихме. Защото точно на годишнината от сръбск-българската война, ние допуснахме да се играе пиеса, осмиваща тези, които са се борили срещу сръбската агресия.

Росата, росата, росата сега те покрива

И не просто това. Цялата „интелигенция“ на България застана единодушно зад пиесата и нарече тези, които не бяха съгласни с нея „фашисти“. Последният път, когато това в историята се е случило, България беше открито управлявана от най-гнусния режим в историята – червената чума. Боже, какъв път само, а? От Иван Вазов, който написва „Епопея на забравените“, за да си спомним за загиналите знайни и незнайни воини. От Пейо Яворов, борил се за Македония. От Алеко Константинов, който именно с „Бай Ганьо“ показва негативното у българина с цел да го изкореним от нас. Та до Тео Ушев, който псуваше и обиждаше младежи (и накрая се оплакваше, че е ял бой). И до министъра на културата, който позволи всичко това.

Българинът боледува здраво от Стокхолмски синдром. Ама здраво, та чак се тресе. На смъртния одър е даже. Но си иска да си го тъпчат. Все едно някой е изтрил паметта му. Точно когато му е най-нужна.

А Сърбия не е забравила своите болни мераци. Шешел още говори за „Велика Сърбия“, вместо да изгние като куче в килиите на Хага. Вучич лично отиде на церемония, на която обявиха измислените жертви от измисленото клане в Сурдулица за „мъченици“. Див смях от моя страна, само дето вече изобщо не ми е смешно. Милорад Додик говори за „прекрояване на границите“. Явно е забравил мириса на урана в НАТО-вските бомби.

Хърватска има своя Вуковар. Те още го помнят. А когато тръгнат да го забравят, Томпсън ще изпее някоя патриотична песен в памет на героите и ще си спомнят.

А България има поне една дузина Вуковари. Имаме Босилеград. Цариброд. 1919-та. 1945-та. Кървавата Коледа. Разсечените ниви, къщи и дворове на дузината села, останали разделени от гнусната сръбска тел. Родовете, разделени от границата, и принудени да се виждат на „свиждания“. Все едно са в затвор! И явно не са ни достатъчно, че да помним.

Защото кулата на Вуковар още стои. Въпреки тоновете снаряди и муниции, изстреляни срещу нея. И ще стои завинаги. Защото винаги ще има кой да помни.

А какво ли ще остане от нас???